\\One year ago// Гробищата.

Щеше да е по-хубаво да вали. В дъжда можеше да скрие скръбта си и факта, че показва емоции. Нямаше да има нужда да крие сълзите си, защото небето щеше да споделя мъката й, да плаче с нея. Влага във влага, накрая всичко отиваше в природата. Желанията й не бяха чути, уважени. В момента имаше само проклетата жега- знойна и бавно усмъртяваща. Слънцето бе високо в небето и миражните кули на двореца на Фата Моргана се мерваха в далечината над танцуващата пустиня. Наскоро се бе вихрила буря от пясък и всичко бе покрито от проклетите прашинки- пустинята просто бе скъсила обхвата си около града с няколко идеи. Сега всичко бе прах и самотно стърчащи гробове сред нищото. И разбира се, Тя, и пустите му сълзи.
Момичето протегна ръка, забърсвайки влажна буза с опакото на ръката си. Тялото й никак не я слушаше и всичко в момента бе прекомерно изразходване на емоции. Повдигаше й се от собствената й слабост, но не бе ли нещо нормално в ситуацията? Момичето бе просто в остатъчен шок от всичко, което се бе разразило последните няколко дни. Да изгуби толкова внезапно и така нелепо единственият си близък почти до статуса на роднина човек бе наистина подъл удар от съдбата- макар и да имаше броящите се на пръсти семейни приятели, в ситуацията можеше да заяви, че е напълно сама. Точно както бе започнала някога, но онези години не помнеше. Падаше се само на две щом бе осиротяла и след това Венъм я бе открил и отгледал като свое дете. Сега отново се чувстваше като такова, колкото и да й се искаше да постъпи зряло в ситуацията и да се държи мъжки. Искаше й се да се свие някъде и да прекара часовете в плач докато се обезводни абсолютно. След това може би щеше да е добра идея да се опита да започне от начало; въпросът бе как? Нямаше никаква идея и не виждаше как ще успее да мръдне от сегашното си положение на безпътица.
Лена отново повтори движението на ръката си. ОПитваше се да се пребори с течащите вадички, но в мига в който решеше, че е дала окончателен край те отново се подновяваха. Нямаше ли край на срама й? Поне останалите гости на погребението се бяха оттеглили отдавна. В делничен ден и точно по обяд гробището бе празно и нямаше кой да я види как показва емоции и реално действа напук на всякаква лична психология. Черната рокля, която гадателката й бе заела с цялата си коприна бе лепнала плътно по тялото й. Жегата я бе накарала да плувне в пот и така да привлече материята до голата си плът; усещането бе неприятно, боцкащо и едно доста неопределено неудобно. Искаше й се да захвърли всичко и да се потопи до гуша в леденостудена водна повърхност, резервоар, каквото се появеше на пътя й. Реалността обаче бе коварна и можеше да се задоволи само с бърз душ и то когато се прибере у дома.
Ако успееше; не бе много да се каже, че в момента нямаше силата да помръдне. Едно на ум бе скръбта, второ бе жегата и реално почти всичките й сили вече се водеха изпити до капчица. Косата се бе разпуснала от стегнатата плитка и Ирейн още повече приличаше на някакво малко безпризорно хлапе, което е на прага да извърши пакост. Слава богу такива желания нямаше, но идеята да се сгуши на топка до гроба бе повече от изкушаваща. Искаше й се това всъщност да е Венъм и да може да се покатери в силните му ръце както бе правила като много малка. Идеята, че никога повече няма да има възможността да го направи беше... беше...
Карлийн скръсти ръце, прегръщайки тялото си. Сведе глава надолу, към проклетият пясък и прах, и затвори очи. Стисна клепачи колкото да си наложи самоконтрол; колкото и да имаше желанието не биваше да продължава да лее сълзи. Щеше ли да иска това настойникът й? Би одобрил кратък период на тъга и почит на паметта му, липса и емоции но след това трябваше да се вземе в ръце и продължи. Да бъде силна. Точно както я бе учил, нали?
Стига да виждаше начин наистина да излезе от сегашната си "пауза" на всичко девойката щеше. Наистина щеше.