Come and be what you want.
 
ИндексИндекс  PortalPortal  Последни снимкиПоследни снимки  ТърсенеТърсене  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ВходВход  
Вход
Потребителско име:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
» Станете наши приятели.
..they said his name was Strudel, but my spatula had another oppinion.  Icon_minitimeСъб Авг 04, 2012 5:18 pm by Heinrich Kaiser

» Сватосай ме!
..they said his name was Strudel, but my spatula had another oppinion.  Icon_minitimeНед Юни 03, 2012 10:21 pm by Алдур

» Запазвам си лика на ...
..they said his name was Strudel, but my spatula had another oppinion.  Icon_minitimeПон Апр 02, 2012 5:47 pm by Алдур

» Пасивните герои на Алдур
..they said his name was Strudel, but my spatula had another oppinion.  Icon_minitimeВто Мар 27, 2012 4:53 pm by Алдур

» Масово РП ...
..they said his name was Strudel, but my spatula had another oppinion.  Icon_minitimeНед Мар 25, 2012 8:05 pm by Elena.

» Да докажем, че можем да броим до... 7 777?
..they said his name was Strudel, but my spatula had another oppinion.  Icon_minitimeСъб Мар 24, 2012 4:49 pm by Алдур

» Настроението ви с емотиконка?
..they said his name was Strudel, but my spatula had another oppinion.  Icon_minitimeСъб Мар 24, 2012 1:47 pm by Leonora Kaiser.

» Опишете настроението си с gif.
..they said his name was Strudel, but my spatula had another oppinion.  Icon_minitimeСъб Мар 24, 2012 1:47 pm by Leonora Kaiser.

» Аватар или подпис?
..they said his name was Strudel, but my spatula had another oppinion.  Icon_minitimeСъб Мар 24, 2012 1:42 pm by Leonora Kaiser.

Кой е онлайн?
Общо онлайн са 2 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 2 Гости

Нула

Най-много потребители онлайн: 46, на Вто Авг 15, 2023 4:39 am
Основни партньори.
The Host RPG


Share
 

 ..they said his name was Strudel, but my spatula had another oppinion.

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Carlene Schreier
Have you seen this person?
Have you seen this person?
Carlene Schreier


Профил
ПисанеЗаглавие: ..they said his name was Strudel, but my spatula had another oppinion.    ..they said his name was Strudel, but my spatula had another oppinion.  Icon_minitimeПон Мар 19, 2012 3:19 pm

Ммм, тема за смесени всякакви уж творчески неща. Това е илюзия и не се поддавайте.


Ще започна с нещо като разказ, който е въведение към le персонажа, който пиша от .... няколко седмици. Или беше един персонаж, но след това станаха три. Сложна работа.
pissed off
Оплетено е, вероятно нищо няма да остане ясно, но... to be continued. Оу, предупреждение- съдържа вероятно правописни/граматически грешки(въпреки трите редакции все още му нямам доверие) елементи с насилие и крайно еднополови отношения. Do not read if not a fan; haters are gonna be hated.
Всички права запазени, не кради, защото ще те намеря И запозная с приятелката ми, която в момента изучава подробно средновековни уреди за изтезания.

Chapter. 01. Луциус.

..they said his name was Strudel, but my spatula had another oppinion.  Tumblr_lbhy8caV5E1qadi39o1_500_large
My life's too short to have a plan
Here let me help you understand
First take this drink and this pill
Relax your mind and be still
Let's find out who I am
*

Той остави ризата и панталона си на стола, съсредоточен в мисията да не вдигне нито грам шум. Не искаше да събуди спящата фигура- така просто щеше да се издаде с липсата си от картинката за определен период от време и да остави неприятно усещане. Не, реално не му пукаше особено много. но поводът изкарал го от двойният източник на топлина- леглото и тялото в него- не се вписваше в групата на онези, които трябваше да бъдат обществено достояние. Работата беше, че мъжът пред него отдавна бе изгубил доверието му. Нямаше нищо сложно в това като твърдение... можеше дори да се каже, че никога не го бе притежавал. Беше още по-точно и удряше право в центъра на мишената. От десет години пътищата им съвпадаха, Луциус го бе взел под крилото си, отглеждайки го като приятел. С предателската натура на другият мъж- с неговият истински господар и прочее прочее подробности- се бе запознал още в началото; първата им среща бе издала повече тайни от колкото се предполагаше, че трябва. Все още не се бе родило същество, което да може да измами богът на измамите и илюзиите, пакостникът и популярен обществен враг Локи- защото ако не друго, то Луциус носеше това като свое истинско име и щеше да продължи да го прави. Малцина знаеха кой е наистина, но това му служеше като опора, прикритие. Богът бе може би най-лошият избор за участник в тази проклета игра за надмощие и власт, която играеха седемте нации. Всички знаеха, че държи да има последна дума по каквито и да са въпроси и неговата да надцаква всичко; беше наистина може би най-ужасният противник, който може да избереш за кротка покер вечер. Друг бе въпросът, че просто не можеше да играе честно и ... защо всъщност го обсъждаме? Низ от неприятности бе мистър Кроул, известен още и като Генерал на малкият континент обхванат от постоянни ледове и дом на бунтуващи се вулкани. Мъжът в леглото бе Дариъс, бившият му лейтенант; след като се бе хвърлил за да го спаси от някакъв потенциално смъртоносен куршум се бе свел до безполезна торба кокали, която в момента Генералът издържаше. Гордостта на бившият му подчинен се бе сринала, всичко бе потънало надолу в канала завоалирано от силата на водовъртежа. Луциус обаче не бе спрял до там- можеше да го остави да се самосъжалява, да търси прошка и да се измъчва от това, че му е отнело десет години да признае очевидната лъжа- но това не му се бе сторило забавно. По-интересно щеше да е да остави Дариъс до себе си, непосредствено близо до старата му позиция. Сега щеше да му даде урок за всичко сторено, сега щеше най-накрая да го притежава. Всъщност... вече дори и това не важеше, беше го постигнал.

„-Луциус.. - гласът бе дрезгав, несигурен. Очи с паника следяха всяко негово движение сякаш това е най-важното нещо, което могат да искат от мизерното си съществуване. Може и така да беше, кой знае? Пръсти чертаеха кръгове около абоката, създавайки леко напрежение и размествайки с милиметри забитата игла. В момента от тази точка в тялото на ранения се вливаше животворната смес, която щеше да закрепи живота му. Кръв, предимно кръв. Винаги кръв. Отново кръв.
- Моля те. Луциус.
За какво се молеше? Живот, пощада, прошка? Кое от тези трите имаше нужда от изява в момента? Може би бе нещо смислено, но откровенно казано не му пукаше, дори и малко. Времето за подобни неща отдавна бе отминало. Пръстите му подразниха лекичко, за сетен път, абоката, преди да го изтръгнат. Под него тялото се възпротиви и първичната му реакция бе само да се надигне, да опита бунт; беше глупаво, Луциус бе прекалено силен за да бъде застрашен от подобно поведение. С лекота- дори без да трепне- той притисна раненият обратно към леглото, настанявайки се отгоре му. От отворената рана, където до преди малко се бе падала животоспасяващата система бе бликнала струя кръв, но тя не бе от значение. Беше голям мъж, щеше да преживее още малко кръвозагуба след всичките вече изгубени литри. Не можеше да го интересува по-малко- в момента друго освен удовлетворение и удоволствие не изпитваше. Не искаше. Нямаше и защо да го прави.
- Молиш се? Доказваш ми, че си запомнил как се казвам? Млъкни. - и двете му ръце се стрелнаха напред, обвивайки се около оголената шия. Щеше да секне този предателски дъх веднъж завинаги... да, така щеше да е най-добре.
Не беше свалил нито кат от облеклото си, което значеше че в момента е със същите ръкавици от черна кожа, които плътно прегръщат пръстите му. Изработката беше финна и можеше да усети ясно как пулсиращата сънна артерия под тях се забързва, как паника налива светкавично другото тяло. Дариъс отлепи устни, карайки ги да образуват перфектно О. Опитваше се да си поеме въздух но ръцете го спираха и в резултат неговите собствени се раздвижиха. Едва-едва, немощни от изтощението и всичко стоварило се отгоре им последните двадесет и четири часа, те сграбчиха в жест на отчаяние чуждите лакти, опитвайки се по някакъв начин да отблъснат насилника. Мрачната и слаба фигура на Луциус доминираше. Мъжът под него се бореше, но това.... богове, беше безсмислено. Всичко беше. Навън изкуствената нощ бе плътна и лишена от светлина. Градските светлини също бяха помръкнали, покрити от падналата внезапно плътна мъгла и като че ли всичко резонираше със сцената разиграваща се в малката спалня. Може би имаше някаква истина в това- Луциус частично бе свързан с двигателя движещ всичко, то бе плод на неговата магия. Заобикалящото ги можеше да е просто плод на гнева му; като нищо всичко можеше и да е илюзия. Сред мрак и несигурност ли щеше да умре? Съдба подходяща за предател бе това, ако не друго. Ръцете на ранения вече не държаха чуждите, те се опитваха отчаяно да грабнат по парченце от реалноста, или това, което бяха набедили за нея. Шареха по Локи дърпайки ризата му, палтото. Едновременно се опитваха да го наранят и отблъснат и в същото време притеглят още по-близо; беше странно, защото в един и същи момент се желаеше едновременно и изкупление за всички грехове и бягство от смъртта. Не можеше да реши. Дариъс не можеше. Не искаше. Искаше всичко, не искаше и нищо. Богове!
Локи очевидно също не можеше да вземе решение. Гневът в него бе силна емоция, управляваше го. Да приключи ли предателският живот с който толкова дълго си бе играл? Беше го спасил колкото да се отплати за същото, повече дългове нямаше оставени. Да защити ли личната си гордост като изпълни малкото си и глупаво отмъщение или да намери друг начин? Десет години бяха много време; сега имаше Дариъс пред себе си без абсолютно никакви скрити карти в ръкавите. Отвращаваше го; беше жалка картинка, прекалено слаба за да е някаква сериозна пречка. Можеше да доминира над него толкова лесно, че дори не си струваше усилието да го прави. Безсмислено. Защо тогава усещаше в себе си някакво удовлетворение именно от това? Искаше да се докаже не само веднъж- желаеше постоянно да парадира с победата си и пълното наложено надмощие. Имаше го, защо не бе достатъчно просто да се спре до там? Подлудяваше го начина по който Дариъс насилваше ризата му. Караше тялото му да иска нещо повече- нещо малко по-сериозно- но да даде гласност на подобна идея в момента... по дяволите. Да върви по дяволите.
Имаше кръв, отново. Нямаше ли да спре да кърви? И това го подлудяваше. Знаеше, че по дрехите му вече има алени петна, бяха съсипани. Искаше да му отмъсти за това, да даде урок но какво повече от вече предприетата атака? Минутите внезапно бяха започнали да текат прекалено бавно, мудно. Нали задушаваше проклетото копеле? Трябваше да е мъртво, синьо, лишено от дъх. По дяволите с него. Той беше Луциус Кроул, той беше Локи. Играта се бе оказала забавна, но игралното поле имаше нужда от разчистване.
Не си ми нужен.
Утре мога да има още много, още стотици като теб.
Какво правеха тогава собствените му ръце на друго място? Не можеше да го убие веднага, нямаше да си струва. Защо не се бе сетил по-рано? Не, трябваше да го убие. Не, не трябваше. Копелето...
Дясната му ръка се потопи сред тъмните кичури, стисна здраво. Главата на Дариъс се изви в посоката в която я бяха призовали, преди да избухне в кашлица. Вече не притискаха гръкляна му надолу със смъртоносна тежест. Можеше да се бори, можеше да поеме дъх.
Смърт. Живот.
Кое от двете? Не заслужаваше нито едното.
Моля те.
Локи го притисна надолу, покривайки този път изцяло тялото му със своето. Нарочно притисна едва-едва бинтованата рана, за да накара чуждата форма да се извие в поредната агонизираща болка. Трябваше да знае, че нищо от това не е приятно на Луциус; трябваше да знае, че го прави само от някакво нелепо моментно решение. Убедеше ли Дариъс в това щеше да убеди и себе си.
Защото, ако не друго, поведението му бе прекалено.. .“


Може би тогава бе осъзнал, че наистина трябва да остави бившият лейтенант до себе си, за да има възможността да му напомня що за нищожество е. Глупаво, да, но бе дългосрочен план. Беше садизъм, чист, но от отсрещната страна се отвръщаше с противостоящото. Мазохизъм... или нещо такова? Някакви такива работи. Все още не можеше да говори изцяло на тази тема, имаше нужда от време и повече наблюдение. Сега просто щеше да се пъхне в леглото до спящата форма и да се вживее в идеята, че никога не е мърдал от мястото си. Ноща навън сега бе осеяна със звезди, но мъглата не бе мръднала. Осветлението поне бе по-добре и върху тялото на Дариъс падаше слабо, но качествено осветление. Той лежеше по гръб, оставил чаршафа лекичко да прикрие задните му части. Всичко останало бе захвърлено като безплатна гледка за очите, но Лу не бе впечатлен. Последните двадесет и четири часа почти не бе правил повече от това да маркира тялото като свое и да го обладава отново и отново- и то по всички възможни критерии. Можеше и да не се върне; веднъж се бе измъкнал и реално много проблеми имаха нуждата да бъдат разрешени именно от негово генералско величие. Сега бе тук само защото... ха, зарежи. Не беше важно. Можеше да си отиде и на сутринта по абсолютно същият начин по който и сега. Стига да искаше. Беше едно и също и реално нямаше нищо лошо в това да е зависим понякога и от физиологичните си потребности. Рядко се оставяше да го ръководят за да не развалят преценката му; сега нямаше никакъв шанс това да се случи и може би от там идваше комфорта, който се бе настанил в тялото му след като бе излекувал гнева и желанието да убива със секс. Очудващо, но това за пръв път бе проработило. А и след като се водеше поредният начин да унижи другият мъж защо не? До преди двадесет и четири часа можеше да заложи на това, че Дариъс не бе докосвал същество от неговият пол по подобен начин; беше отнело само малко сила за да го отучи от подобни грешни ограничения.
Това май трябваше да го приема като личен комплимент, а?
Богът се покатери бавно в леглото, опитваше се да не размества матрака излишно. Спящият не помръдна, което му даде възможност да легне спокойно. Беше студено, температурата в стаята бе паднала и кожата му настръхна. До него Дариъс излъчваше топлина, беше почти нереално. Вероятно имаше треска и висока температура или нещо такова; все още не го интересуваше дори малко, така че нямаше и да прави опити да се интересува. Имаше лекари за тази работа и ако се събудеше в добро настроение щеше да ги извика. Доставяше му някакво истинско удоволствие да остави ранения да се мъчи; май не беше поемал никаква храна от цяло денонощие? Все тая. И за това щеше да дойде време. Дариъс се размърда внезапно, обръщайки цялото си тяло. Извъртя се така, че да залепи гръб плътно до този на Лу. Внезапно студът си отиде, изместен от разпростираща се бързо топлина; другият мъж ставаше за перфектна печка. Ако се докажеше като наистина полезен в тази „професия“ Лу щеше да го остави да има треска за доста дълъг период от време, колкото оцелееше. Нощем дори в изкуствено създадения климатичен пояс на подземните части от континента ставаше студено, да не говорим за това, което се разразяваше на повърхността. Щеше да има полза от личен отоплител.
- Нямаше те.
Или пък не. Не обичаше вещите му да говорят. Не и всички.
- Къде беше?
- Ти трябваше да спиш. Предполагаше се. -
Локи не вмъкна раздразнение в гласа си, нямаше нужда. Беше разочарован, че го бяха хванали в крачка и липсата му бе явна, но щеше да го преживее. Вероятно... и все пак, не трябваше ли да се ядоса?
Нито един от двамата не се бе помръднал от заетото място и разговорът бе малко по-лесен за водене. Не виждаше нито инч от Дариъс, но ясно усещаше точките, в които телата им се опираха, усещаше плътната му и в същото време сладка арома на пот, кръв, шоколад. Защо бившият му лейтенант винаги ухаеше на това щом бе в близост до него? Можеше да зарови нос дълбоко в рошавата тъмна коса и да усеща само това. Можеше да проследи всяка една линия на тялото му и отново, същото. Шоколад. Опиваше го, стига да позволеше. Сега в момента не бе сигурен, че може да се поддаде, но нищо не пречеше да опита. Направи инхалация, втора, трета.
- Спях. Спах. - мъжът се поправи, Лу го усети как поклаща лекичко глава. - Къде беше?
- Спри до там. - Дариъс обаче не го направи и за момент прекъсна своят Генерал(ако наистина твърдеше, че от сега ще служи само на него и на никой друг) извъртайки се леко. Така главата му легна почти хоризонтално на неудобната възглавница, кичури коса се разпиляха свободно и така нататък. Шоколад. - Щеше да е хубаво да проявиш малко такт и да продължиш да спиш, дори и да е последното, което можеш да направиш. Реално позволил ли съм ти да правиш нещо друго?
Преди Дариъс да се унесе в сън, изтощен и прочее, Локи бе нашепвал именно „заспи“ в ухото му, дразнейки го с топлият си дъх. Трябваше да го приеме като ултиматум, като заповед. Беше част от уговорката Дариъс от сега нататък да е абсолютно покорен, каквото и да му коства.
Богът изработи една изкуствена въздишка, преди да се извърне и той. Остави раненият да легне изцяло по гръб, надвесвайки се над него. Бяха прекалено близо, Луциус реално лежеше отгоре му. За разлика от преди, сега в заетите позиции и на двамата имаше само спокойствие, дори почти създаден навик. Изглеждаше прекалено естествено.
Дариъс сподави стон, когато чуждата ръка натисна раната му и разнесе сянка на болка из цялото му същество. В момента бе в добър период, въпреки ленноста не изпитваше изгарящата го отвътре агония, която бе чувствал на няколко пъти по-рано. Очите му се затвориха за момент, той стисна клепачи. Кратък период на пълен мрак и хаотични цветни петна. Беше достатъчно. Опита отново миг по-късно, правейки смел опит да фокусира чертите на Луциус надвесени над него. Познаваше ги до болка, смяташе, че може дори да разчита какво се случва зад тях... но това бе преди. Сега не можеше да бъде сигурен. Познаваше ли въобще Луциус Кроул, беше ли всичко от тези десет години само долна илюзия?
- Луциус...
- Шшшт.
- богът звучеше нежно, но това важеше като че ли и за двамата. Бяха като стари любовници въвлечени в добре познатата игра, отдаващи един на друг заслужената афекция. Беше сладко, наистина нежно, но под тази „маска“ се криеше нещо демонично. Локи нямаше да е Локи ако не бе илюзия, ако не бе просто игра на сенки. Ръката му продължаваше да натиска там, където тялото на другият мъж бе бинтовано солидно. Надяваше се да причини някакви щети, били и те минимални. Отново. Като че ли бе развил навик да се оставя нарочно да търси контакт там, където плътта се бе обременила с дълготрайна травма. Беше неговият начин в момента да създаде финални щрихи на ситуацията, да подчертае за сетен път доминантността си. Дариъс бе отворил лекичко уста, дишането му идваше с леко затруднение. Вероятно не му бе приятно това, което му причиняваха в момента? Голяма работа. Никой не го питаше. Нямаше да бъде уважено както не бе уважено нищо след пълното му признание от преди две денонощия. Цял в кръв, лутащ се между светлина и мрак бившият лейтенант бе решил, че вероятно е на прага на истинската и окончателна смърт, за това му бе направил пълно признание. Беше опит да получи една бърза прошка преди да се превърне в просто дух носещ се в небитието. Хубаво, хубаво, драматично и прочее, но медиците го бяха спасили и тогава Лу бе дошъл на власт в ситуацията. Дали дълбоко в себе си Ди съжаляваше за съдбата, която си бе отредил? Вероятно, но нямаше да го покаже. Сивкаво-кестенявите му очи бяха мътни, но изразяваха някакво благо подчинение. Не можеше да намери нищо остро, нищо скрито и това караше Луциус от своя страна да си задава въпроса дали всичко бе истина, или богът на измамите най-после срещаше противник, който да доминира над него. Не, едва ли бе второто. Щеше да е прекалено банален сюжет- за сметка на това пълната му доминация и контрол бе именно онова, което забраняваше появата на хепи енд; щеше да гласува за него. Чужди ръце се плъзнаха плахо по лицето му, брадата му бе набола и малко боцкаше. Имаше нужда от един добре наострен бръснач, мразеше се в подобни запуснати състояния.
- Ммм. - богът си открадна целувка от вътрешната страна на предложената китка, усещайки за кратък момент пулсираща упорито вена. Внезапно го проряза усмивка на самодоволство; наистина бе отнело малко да пречупи Дариъс на креватната тема; ускореният пулс бе свидетелство, че има някакво влияние от сегашното си местоположение. Не беше само причинената болка. Имаше и още, о, имаше и още. Собственото му сърце направи няколко по-бързи движения, наистина се вълнуваше. Шарещата ръка се зарови в късата му коса, заобикаляйки скалпа с плавно движение. Надолу, още надолу. Колко надолу? Собствените му ръце имаха нужда от изява и Локи им я отпусна по бързата процедура, оставяйки ги да се плъзнат по тялото на Дариъс малко по-обобщаващо. Усмивката му не помръдна с нито инч щом телата им се наместиха като парченца от пъзел- все още не легнали едно в друго като цялостна форма, но все пак достатъчно близо, за да създадат подобно усещане. Задните части на чуждите бедра бяха като че ли създадени, за да може да ги използва за опорна точка ако иска да приближи формите им към една убежна точка. Той дръпна, тялото се подчини. Между краката на Дариъс се чувстваше прекалено добре, което бе почти престъпно. Може би трябваше да се лиши от бельото заедно с другите дрехи- сега имаше един единствен рехав слой разделящ интимните им зони. Наистина трябваше. Имаше нуждата да усети всичко от другият мъж, абсолютно всичко.
Дариъс остави ръцете си да зашарят по гърба му, оставяйки след себе си червени следи. Лу го побиха тръпки; той изръмжа и притисна всичко чуждо надолу, следвайки го плътно. Затърси с хищническо настървение нещо, в което за впие зъби и нечия долна устна се оказа изкупителна жертва. Секунди по-късно вече имаше целувка, но тя бе по-скоро сблъсък на енергия и агресия, от колкото нещо внимателно и добре премерено. Дариъс отвръщаше на силата с която третираше тялото му, но въпреки всичко оставаше крачка назад и му бе поверил водачеството. Добре, това бе добре. Учеше се.
Добро момче.
Богове, желаеше го. Отново. Това щеше да е... четвъртият път? Четвъртият път от последното едно цяло денонощие, четвъртият път от както бяха пренесли всичко на това ниво. Време бе да спре да ги брои, защото това бе глупаво а Локи не можеше да се принизява чак толкова. Интересна реакция проявяваше тялото му към този предател- толкова много ли имаше нуждата просто да го изчукат няколко пъти? Колкото и добро да беше, Локи смяташе, че скоро ще отмине съвсем и ще си намери някаква нова занимавка; нещо различно. Рано или късно всичко му омръзваше и дори сега в розовата мъгла на възбудата можеше да назовава играчка след играчка, всичките до една захвърлени. Отново се връщаше на тази мисъл, да, но... беше истина. Голяма част от него нямаше търпение да види как и Дариъс се оказва скучен и ненужен в един момент. Тогава наистина щеше да го убие- ако разбира се е останало нещо в него, което да умре.

..they said his name was Strudel, but my spatula had another oppinion.  Lou2a
„Градът, мъглата, липсата на луна. Еднообразна гледка, която бързо омръзва. Не можеше да направи разлика от предната нощ – всичко бе прекалено еднакво, прекалено сиво. Сиво и скучно, нали така? Гневът му се бе уталожил, слягайки до някаква сравнително безопасна купчина на дъното на стомаха му. Ако разбира се някога нещо в Луциус Кроул е било безопасно, за да можем да го наречем такова... то тогава да, щеше да е правилно. Бяха проспали деня и ноща се бе настанила отдавна. Не, не чак толкова; може би минаваше девет но на Луциус му се струваше, че е много по-късно. Беше напуснал топлото убежище на леглото за да се изправи в цял ръст срещу прозореца. Опрял чело върху студеното стъкло той се опитваше да изгони съня и да подреди всичко от преди да изгуби съзнание. Помнеше как разкъсва дрехите на Дариъс и как му причинява болка; след това имаше само чисто удоволствие, преди да потъне в мрак. Всичко бе дошло в толкова голям пакет, че не бе имал възможността да го побере и асимилира цялото. Сексът наистина обаче бе излекувал част от емоционалните му насъбрани напрежения, но на каква цена? Ако не се бе оставил на вълната сега нямаше да има еджа жива и тежко дишаща фигура в леглото, метри от него. Само някакви си... метри. Предател.
Студът се опитваше да опресни всичките му мисли. Беше гол, но нито капчица свян не вирееше в него. Какво бяха дрехите? В древността от която произхождаше го бяха учили на много неща; свенливостта не бе от тях. Защо и как бе запазил древните обичаи в себе си не можеше да отговори, беше единственият му спомен от отдавна отминалото. Беше много по-поносимо от спомените, които Дариъс щеше да остави- минус секса.
Проклетникът дишаше тежко, проснат по гръб. Беше стиснал очи плътно, тялото му бе плувнало в пот. Още щом Локи се бе събудил го бе заварил в подобно състояние; сигурно бе някакъв остатъчен ефект от раната. Мъжът изглеждаше в болка, но богът не можеше да се интересува по-малко. Какво да направи? Сигурно от кръвозагуба бе изпаднал в шок и сега бе на крачка пред това да получи сърдечен удар или нещо такова. Ако умреше естествено... Локи просто щеше да го смята за загубеняк.
- Защото си такъв. - той довърши мислите си на глас, обръщайки се с гръб към прозореца. Присвил очи в мрака изглеждаше по-страховит от обикновенно но и странно земен. Обикновенно като че ли бе постоянно на крачка пред всичко, но сега с контраста на меките извивки на добре тренираното си тяло и строгото намръщване приличаше повече на човек, от колкото на стандартното за него, което бе на същество прекалено интелигентно за собственото си добро. - Защото в момента не си нищо повече от мръсен парцал захвърлен в страни.
И те мразя за което. Бих те съжалявал, но ти призна предателството. Сега мога само да те ненавиждам. Не виждаш ли? Ти си едно нищо.
Луциус се върна обратно до леглото, оставяйки тихи стъпки в мрака. Стъпи смело и се надигна, за да се изправи в цял ръст върху матрака. Ако отвореше очи Дариъс щеше да го види надвесен над себе си, фигура изтъкана от мрак. Беше като демон дошъл да събере обещана отдавна душа; може би това не бе далеч от истината. На ум Локи продължаваше да реди една малка реч. Думите му бяха обречени на това да останат завинаги вътре, лишени от гласност. В момента нямаше и кой да ги разбере ако ги чуе.
Едно нищо, разбираш ли?
Наведе се, за да седне. В следващият миг предателят се оказа вдигнат до седнало положение- богът бе достатъчно силен, за да го държи с лекота използвайки само дясната си ръка. Беше ги наместил добре, попадение. Един срещу друг той можеше да изучава свободно, напълно необезпокояван, чуждата фигура. Имаше прекалено много белези показващи физическо неудобство. От бинта бе избила кръв. Малко бе останало от някогашният чар на псевдо-приятелят му и в мрака не можеше да го открие. Беше като да е изправен пред непознат, но не изцяло.
- Искаш ли да те убия? Молеше се предишният път, какво можеш да направиш сега? - отговорът бе нищо. Не можеше да направи каквото и да е. Точно това правеше уравнението грешно и пращаше всички сметки по дяволите. По дяволите с .. да, сега нямаше да си струва да го убие. Беше като да размажеш муха а дори той, великият бог, нямаше да се задоволи да тържествува толкова лесно. Имаше едно решение и той вече го бе поднесъл към устните си преди да дообмисли. Щеше да вдигне Дариъс на крака колкото да го довърши с някаква минимална чест или нещо такова. По тази причина Лу захапа смело китката си, разкъсвайки плътта. Металният вкус на собствената му кръв удари вкусовите му рецептори но беше свикнал; много пъти бе вкусвал, вероятно още много щеше да има възможността да го прави. Да поднесе извора към клетника бе лесно, просто трябваше да допре устните му до раната и да чака. Останалото бе естествена реакция- божествената му кръв имаше особеният дар да омайва смъртните и да им носи забранени наслади. Сега щеше да подейства лечебно, но възможността да създаде Глад в Дариъс бе голяма. Слава богу щеше да убие проклетникът преди да започне да чувства абстиненцията.
Внезапно зъби, чужди, прорязаха плътта му и предложената китка бе приета. Просто така. Ръце го сграбчиха, хващайки го в нещо като опит за здрава хватка и след това вече го имаше само усещането как кръвта му се засмуква, извива, как си отива. Нов дом, ново тяло. Никога не бе разбирал актовете на вампиризъм а познаваше достатъчно такива същества; в момента може би бе готов да направи изключение и да схване материала. За момент съзнанието му се бе изпразнило от всичко, карайки го да се концентрира над чуждото „хранене“. Дали Дариъс го осъзнаваше? Божествената кръв наистина трябваше да му подейства като афродизиак и да заличи всички предишни от спомените му. Отново опираше до доминантност и ...
... беше добро. Богове, наистина беше. Не знаеше причината, но нещо в ситуацията го караше да тръпне в очакване след всяка следваща „глътка“. Колкото повече предателят прогресираше, толкова по-сигурни ставаха движенията му. Тялото се пълнеше с живот отдалечавайки се от идеята за изоставена торба с кокали и безполезна плът. Луциус съзнаваше, че е време да отдръпне ръка и да прекъсне контакта но не можеше; намираше опиянението идващо с лекото затъпяване на всичките му сетива от кръвозагубата за възбуждащо. Това ли бе магията, криеща се зад тайната защо хората обикновенно бяха толкова обсебени от идеята за вампирите? Познаваше не едно същество с такъв произход но никога не бе позволявал да го превърнат в поредното следполунощно мезе... сега обаче изпитваше колебание относно твърдото си „не“. Май му харесваше прекалено много? Побиха го тръпки, отново, а свободната му ръка се бе обвила още по-здраво около Дариъс, притискайки ги заедно. Беше неговата опора, неговият опит да запази самообладание. Внезапно плановете му да убие, този път наистина, предателят отново се понесоха към някакъв по-заден план. И това започваше да се превръща в навик и идеята никак не му допадаше.
Локи изстена, изненадан от чистата липса на самообладание в гласа си. Беше сякаш започваше да губи контрол, което никак не му се хареса и наля малко разум в кратуната му; било то и временно състояние. Отскубна китката си, раната на която зарастна моментално с леко съскане и дим, което накара другият мъж да загуби самообладание от своя страна и да се опита да си я присвои отново. Да заглуши всичките му опити за бунт бе лесно- прекалено дори- и устните им се срещнаха по средата. Усети себе си, Луциус вкуси собствената си кръв от чуждите устни и идеята му допадна. Можеше...


Позата им се бе изменила, макар и идеята да бе все същата. Една от причините Мариус да трябва да се научи да чука на вратата, преди да влезе в някакво помещение бе именно за да не заварва ситуации като сегашната. Не, не че го притесняваше или нещо, не, просто...
- Вероятно имаш добро оправдание? Нека позная.. - гласът на Луциус бе доста накъсан от учестеното му дишане, думите излизаха трудно. За момент мъжът затвори очи, правейки опит да се концентрира малко над ситуацията и да запази самообладание. Грешен подход, него го беше загубил преди около десет минути. -.. нещо, ааа, се е случило. И трябва да съм.. - богове, беше прекалено трудно да се сдържи да не продължи да се движи. Непосилни нечовешки усилия, които дори той с божествената си извисеност с мъка постигаше; храненикът му трябваше да влезе точно сега, нали? Досадно хлапе...
- Съветът се е събрал, дори O.N.I.X са там. Изискват спешна аудиенция, ако ще и да си мъртъв. - Мариус скръсти ръце. Като свидетел на къде къде по-неприлични ситуации той можеше да запази пълно самообладание без дори да извръша поглед. Като някакъв резултат в момента с осиновителят му поддържаха зрителен контакт; беше ясно обаче, че Лу го налагаше просто за да не се изкушава да свежда поглед надолу. Там щеше да открие освен точката, в която тялото му и чуждото се бяха обединили и наличието на Дариъс и обсипаният му със зарастващи белези гръб. За разлика от „семейството“ бившият лейтенант изпитваше срам до колкото бе възможно в тази ситуация, забол глава във възглавницата в опит да заглуши от части издайническото си дишане и допълнителното музикално оформление.
Луциус затвори очи за пореден път, този път задържайки така. Пое си дъх. Задържа. Какво искаха сега всички тези идиоти? Беше по никое време и ако нямаха някаква сериозна причина щеше да ги издави до последния в канализацията сред всичките лайна и алигатори. Простете езика; копелетата наистина не заслужават нищо друго освен терор и грозна смърт.
- Дай ми петнадесет минути. - генералът отвори очи за да погълне алчно частите от Дариъс, които виждаше пред себе си. Само толкова, преди да се поправи сам. - Десет.
* * *
Младежът бе пъхнал гумените тапички надълбоко, така че музиката да идва в пъти по-силно. Слушалките бяха миниатюрни по размер, но се набиваха на очи- цветът им бе искрящо и много отровно зелен и от това се създаваше доста остър контраст с черната му военна униформа. Личеше си обаче, че дрехите са нови. Бяха скроени добре, спазващи точно мерките му и това му отиваше. Подчертаваше издължената фигура, телосложението. Излъчваше авторитет и така и трябваше да е, след като последното ти име е Кроул.
По-възрастният представител на почти семейството изхвърча облечен от покоите си в облак от мрак ; наметалото му се материализира като от нищото и от газообразно състояние зае абсолютно материално около тялото му. Материята легна мека и привидно удобна, закопчана с масивна сребърна катарама изобразяваща гарванова глава. Подобна имаше гравирана върху копчетата на куртката на Мариус; това все пак знакът на проклетата им нация. Без да се спира той изтръгна едната слушалка от ухото на храненика си и с това го поведе напред. Стражите ги последваха безшумно. В момента не го дразнеше до колко лишени от идентичност са, с маските и всичко останало. Бяха просто фон.
- Нямаше нужда от чак такива крайности. - Луциус визираше прекомерно силната музика, която сега глухо се чуваше в коридора. - Запуших му устата.
- И си изпуснал момент, в който да парадираш с величието си? Пълна липса на необходимост от 'О, Луциус, толкова си в-в-в-елик!'
- Мариус го изгледа с вдигната вежда.
- Визираш ли нещо специфично или в момента това са чисти спекулации? Хлапе, до сега не съм те имал за воайорският тип, да знаеш...
И двамата бяха въвлечени в разговора си поне на пръв поглед, което беше особено достоверно оправдание да не обръщат никакво внимание на случващото се наоколо. Някакви нископоставени ефрейтори ги поздравиха с поза мирно и ръка за почест, етикетът задължаваше. Група прислужнички направиха реверанс. Един генерал и наложницата му се покриха по бързата процедура в най-близкото до тях помещение. Общо взето наоколо цареше пълен хаос, под който се криеше маниакалното желание на всички да се подмажат на господин Генералът.
Нека се върнем обратно към високопоставената двойка; те все още спореха разгорещено защо по дяволите Луциус си е направил труда да заглуши всички издайнически звуци и така да се лиши от възможност за тормоз над младата душевност на осиновеното си изчадие. Реално погледнато наистина се водеше загуба, но любопитството му да разбере какво по дяволите се мъдри на централната сцена и изисква спешното му присъствие се бе оказало по-обсебващо. В негова чест бе жертвал интереса си към Дариъс и набързо бе приключил нещата и за двамата- в момента предателят спеше дълбоко, обхванат от искрено, но все пак доволно изтощение.
- От кога между впрочем играеш за другия отбор? Ами онази, как й беше...
- Не съм обратен.
-Може би само малко би. Локи го изгледа така, сякаш току що се измагьосал магическа летяща крава от небето и в момента я учи да играе сиртаки И степ едновременно. - Това е изключение.
- За това ли го остави жив? За да си правиш изключения?
- Мариус може би бе единственият откачен задник на всички континенти, който можеше да му говори толкова свободно и дори да го хока. Отношенията им бяха странни, но общо взето можеха да бъдат сведени до симбиоза. - До колкото знам копелето все още е предател и шпионин.
- И такъв ще си остане. Не съм се отказал от това да го убия; сега просто няма да е интересно да го направя.
- Очакваш нещо специфично?
- Може би.

Богът сви рамене- това бе знак, че е време дискусията или да прекъсне или да се насочи към други хоризонти. За него бе също така и метод да избегне изцяло темата отнасяща се към това... че всъщност наистина не е наясно защо Дариъс е жив.
Надяваше се да има причина. Истинска причина.


Върнете се в началото Go down
 

..they said his name was Strudel, but my spatula had another oppinion.

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Wild, Wild West :: Флууд зона :: Лично творчество-