Семейно ресторантче "Горска гъба"

- Млъкни, идиот!

Итън взе една палачинка и заплашително я насочи към лицето на другарчето си, небезизвестния Даниъл, който го гледаше предупредително, предпазливо вдигнал ръце, сякаш някакъв контрольор на движението на голямо кръстовище. Явно очакваше да изяде сладкото изделие от пухкаво тесто, пълнено с боровинки без да си го е поръчал, но тъмнокоското не беше от този тип хора, които биха хабили храна. Каквато и да е била храна. Още повече, че ставаше дума за вкусните палачинки на леля Анна, собственичката-готвачка на "Горска гъба". Наааай-любимият ресторант на мистър Уедървил. И нааай-вкусното ядене според неговите стандарти бяха именно тези палачинки. Е, комбинацията, която правеше в момента не беше от най-удачните, защото хората рядко си представяха двойката "палачинки с боровинки плюс порция бекон и айрян", но той си беше особняк, така че не се притесняваше много от необичайния си избор.

- Добре, бе, брато, ще млъкна, няма нужда да ме мажеш с тези гадости. - засмя се Даниъл.

Итън го погледа изпитателно и за една-две секунди постоя като вдървен, след което внимателно свали вкусното си оръжие, постепенно включвайки се към смеха на събеседника си. Само до преди секунди спореха за смисъла на това да се яде на вечеря, а ето че вече се заливаха над смях над полупълната маса.
Полупълна, защото Даниъл не си беше поръчал нищо. Факт, който остави Итън толкова безкрайно учуден, колкото и изненадан. По принцип приятелят му хапваше с него, но сега беше отказал с някакъв предтекст и свои си съображения.

- Но повече не искам да наричаш храната на Анн "гадост"! - Тъни натърти на последните думи, само за да чуе одобрителен смях идващ от кухнята.
- Да не ти е фенка? - изхили се Дан.
- По-скоро аз съм фен на готвенето ѝ. Ако можеше да ме осинови, доброволно щях да се предложа за неин син.
- Ама нали помниш, че ние двамата бяхме тези, които размазаха ...

За част от секундата Итън се пресегна и изшътка, хващайки русокосия за яката. Горката жена не трябваше да знае, че двамата бяха поступали синчето ѝ, когато се беше опитал да им се направи на много интересен. Я, какво като беше неин син - това не му даваше право да обижда наред. Изяде няколко шамара, не повече, но Дан обичаше да преувеличава. Тъмнокосият присви очи и изцъка недоволно с език, за да може секунда по-късно да отпусне значително захвата си. Събеседникът му се засмя, отскубна се от хватката му и се изправи. Наоколо заведението беше пълно - буквално се пръскаше по шевовете, защото повечето по-бедни жители на Сънсет Хил идваха да вечерят тук. Особено тези от мините.

- Хайде, аз ще изчезвам имам малко работа.
- С онази червенокосата? - засмя се Уедървил.
- Кой знае, ако ми излезе късметът. - отвърна му Дан и смеейки се тръгна към изхода.

Итън го проследи с поглед до олющената дървена врата, където другият се размина с някакво тъмнокосо момиче. Нашият герой задържа погледа си върху нея за няколко секунди, след което въздъхна тежко и продължи с приятната си вечеря.

Правилно, по-бедното население на града наистина идваше тук да напълни стомасите си срещу почти приемливи суми. Самата Илейн влизаше в тази категория почти изцяло и това обясняваше защо в момента се намираше централно в заведението, застинала в леко разкрачена поза. Буйната й кестенява коса падаше като мека завеса от двете страни на раменете й, беше прекалено рошава и държаща в плен няколко сламки и една миниатюрна виолетка. Реално по цялото тяло на девойчето се забелязваха следи от нещо, което можеше да мине за нелепо сражение. Под едното й окото узряваше синина колкото малка капачка, но нараняването не се набиваше чак толкова на очи. Все още бе много леко жълтеещо и далеч от гадната синкаво-лилава гама, която в бъдеще щеше да му се открие. С малко лед може би щеше да овладее щетите... но същото не важеше за натъртените колена, които в момента бяха оцапани със смесица от кръв и кал. Бялата и на вид чувствителна кожа бе пострадала доста солидно и дрехите, които момичето бе избрало само го подчертаваха. Къси панталонки и широка блуза с дълъг ръкав под която телцето й се губеше съвсем. В добавка бяха гумените ботуши и избелял копринен шал и картинката се изпълваше.
Не, не изцяло.
Добавете и котаракът, който бе гушнала. Един много едър и много белязан (буквално) от съдбата котак, загледан с едното си око в поднос с празни чаши. Беше точно от типа животни, които като че ли всеки момент ще заговорят и ще си поръчат двойно малцово уиски да им върви с играта на покер и мазната кубинска пура. Прекалено много интелект за нещо с лапи и козинка; беше почти притеснително.
Никой не обърна особено внимание на странната гледка, която представляваше Карлийн. Тук се навъждаха всякакви откачалки а и тя бе от малко по-редовната клиентела. В момента дължеше състоянието си не на някоя епична битка с някой, който трябва да предаде срещу награда; всичко опираше до сражение с проклетият й съсед. Тоулм Хипинс бе доста по-коварна гадинка от колкото името му предполагаше; самият факт, че над седемдесет години се бе запазил жив си бе чисто доказателство. Беше погнал Адмирал с пушката заредена с глигански патрони и внезапно животът на Лена се бе завъртял около това да обезопаси котката и да предотврати собствената си нелепа кончина. До тук добре- правеше го почти веднъж дневно и рутината можеше дори и на сън да изпълнява. Тайната бе в това да развие правилната скорост, да намери подходящите временни убежища и да прибере по живо и по здраво животинката в малката си къщурка. Какво да направи, че Адмирал толкова много се впечатляваше от младата сиамка на господин съседа? Проклетата фръцла просто нарочно го провокираше.
Днес бойният й план се бе провалил от това, че се бе впуснала да си играе на рицар-спасител с изкълчен глезен. Той бе вече истинска травма от ловене на престъпници- или нещо такова, ставаше въпрос за джебчия на нейните години, който бе загазил доста здраво при някакви наркотрафиканти. Бяха платили добре и повечето бе отишло като спестяване заедно с останалото изкарано с труд злато. Не съжаляваше, но глезенът я бе накарал да позагуби малко тонус и да се катурне позорно по стълбите; слава богу освен Тоулм други свидетели не се бяха появили. Сега щеше да излекува нервите си с купа от подозрително мъгливата супа, която сервираха в семейното ресторантче и да се наслади на наистина кашкавите вероятно зеленчуци. Беше нейната малка рецепта за щастие и в момента Карлийн не виждаше нищо друго. С куцукане тя се добра до маса за двама, свободна, и се настани в очакване на някакво обслужване. Котакът се измъкна от ръцете й и седна в срещуположният стол с едно възпитано "мяу". Като редовни посетители персоналът ги бе опознал и от там идваше позволението животното да е вътре.

Ако Раят съществуваше, то трябваше да е това! Нашият герой не вярваше в бръщолевенето на пастора в църквата, нито това на кмета за отвъдното, но ак наистина се налагаше да ги приеме, то с удоволствие щеше да отъждестви онова място на небето с усещането, което изпитваше в момента. Беше протегнал краката си под масата и се беше облегнал удобно назад, затворил очи от чистото блаженство, което изпитваше. Беше му останало само едно парченце бекон, чийто аромат в момента гъделичкаше сетивата на Итън, примамвайки ги с изкусителния си аромат. Хората можеха да говорят, каквото си искат. Да твърдят, че храната на госпожа Анн е гадна и второкачествена, но него не го интересуваше. Не че не беше наясно от къде идват "истинските" мръвчици, които дамата предлагаше в менюто. Много добре знаеше за избата долу, където повечето неща се произвеждаха от реколтите соя на огромните ниви, които семейството на Анн държеше. Реално погледнато, това всеки го знаеше. Така или иначе, не им пречеше всяка вечер да пълнят заведението, редейки се на опашка да чакат да поредната порция вкусна храна. Та и Тъни така - въпреки че беше напълно наясно, че не яде и хапка истинско месо, Уедървил нямаше търпение да се изправи, да вземе очуканата си вилица, след което с най-голямо удоволствие да приключи вечерята си.

Нещо, което всъщност май беше дошло на дневен ред.

Тъмнокосият се изправи бавно, с почти лениви движения и с някаква необяснима грация взе приборите си. Върху лицето му се настани неописуемо удоволствие, което можеше да се сравнява с твърде малко неща на този свят. Гърдите му се издигнаха бавно, вкарвайки огромно количество въздух примесен с лекия аромат на готвена яхния, печен бекон, хрупкави хлебчета, някаква супа и салати. О, да, Уедървил вече разпознаваше и различните ястия, които предлагат, при това само по миризмата им. До такава степен беше почитател на готвенето на госпожа Анн. Факт, който се доказваше и от настоящото му състояние. Всеки, който се загледаше по-обстойно можеше да види как доволно се усмихва, а веднъж дори и примлясна. Лукс, който не си позволяваше често. Но, беше му простено. В случая ставаше дума за вкусния бекон, който госпожа Анн беше приготвила с такова усърдие и нямаше никаква сила на този свят, която беше в състояние да му отнеме този изпълнен с наслада момент. Да. Ако някой го попиташе в този момент, в тази секунда, дали иска да умре, Тъни нямаше да има нищо против - знаеше, че ще се чувства завършена личност, след като приключи с вечерята.

- Здравей, сладурче.

Засмя се той и почти ритуално посегна да набоде вкусното късче, когато устата му застина в положение "оу ем джи, ис дис съм кайнд ъф джоук" и "whaaaat", докато очните му яблъки трескаво насочваха тъмните му ириси ту към празната чиния, ту към дебелата топка козина, която доволно примлясваше срещу му. Доволно ... примляскваше?! На лицето на Итън се беше изписало такова недоумение, че едва ли съществуваше речник, който да съдържа достатъчно думи, за да го опишем. Лявата му вежда потръпваше бясно сякаш има тик, очите му се бяха превърнали в малки чаени чинийки, а кокалчетата на ръцете му бяха побелели от стискане на вилицата и ножа. Но въпреки това привидно затишие и физическа парализа, умът му се блъскаше трескаво в черепа, препълнен с идеи как да усмърти гадната котка. Като се започне от най-бързите и ефективни, та се стигне до най-болезнените и бавни, включващи намесата и на собственото му куче.

Разбирате ли, ако трябва да сме честни, Итън просто не беше от онзи тип сладички момченца, които щяха да започнат да се прехласват по "още по-сладичката" котка (или котарак, кой знае), радвайки му се като някой бавноразвиващ се дебило-сваляч. Не. По-скоро беше способен да хване гадината и да я запрати през прозореца, осигурявайки ѝ еднопосочен билет за полет без парашут. Все пак ставаше дума за храна! И то не каква храна, а тази на госпожа Анн! Но Тъни не беше звяр. Ако беше Даниъл досега да е запълнил всяка една от идеите си, но нашият герой просто не си падаше по насилието върху животни. Още повече, че това котко-зверище си имаше собственичка.

Младежът си пое дълбоко въздух, за да успокои сърцебиенето и да намали червенината върху лицето си, след което бавно плъзна ръка по избелялата покривка, върху чийто десен се кипреха още по-избелели червени чайничета. Движенията му бяха бавни и внимателни като на хищник, който преследва жертвата си. Отне му само няколко секунди и после се стрелна като пепелянка и хвана котко-зверището за мъртвата кожа на врата му, където обикновено майките котки и кучета хващаха новородените си. Не искаше да му причинява болка. Поне не и на този етап. След това се изправи и се насочи с царствена походка към масата на собственичката на топката козина. Собственичка, да, ако трябваше да разчита на общоприетото мнение. Макар че външният ѝ вид въобще не говореше в полза на принадлежност към нежния пол. Така де, облеклото ѝ. Иначе си беше слабичка, с крехко телце, красиво лице и толкова дълбоки очи ...

"Съсредоточи се, глупако!" - изсъска си вътрешно и спря да оценява качествата на непознатата.

Застана полуразкрачен пред нея, след което вдигна котко-зверището на нивото на главата си, но на безопасно разстояние, така че ноктите на животното да не го докопат. Устните му се разтегнаха в нещо подобно на недоволно-заканително-мрънкащо предупредителна линия и той попита тихо:

- Що за звяр е това? И кой му позволи да влезе тук? - спря се за секунда, дишайки тежко, - Не, не това е важното. По-скоро искам да знам защо не го спря да дойде и да ми открадне последното парче бекон?! С какво право има да го прави?! Защо не си го гледаш?!

Размърда топката козина в ръката си, сякаш за да наблегне на това, което казва. Макар че ако трябваше да съди по изражението на непознатата, тя определено беше схванала за какво става дума, но като че ли не е склонна да повярва, че нейният домашен любимец го е направил. Ха, как ли пък не! Итън имаше доказателство да го докаже - парченцето бекон, върху което котката беше оставила малките си зъбки. Едва ли имаше човек над три годишна възраст, който може да остави подобни следи, което значеше, че Уедървил има достатъчно солидно доказателство да подкрепи твърдението си.