Анастасия, ти можеш! Аз вярвам в теб.- Пьотор докосна рамото й нежно и се вгледа в топлите й кафеви очи.

Аз се занимавам от доста време с фотошоп, писане etc. и реших да ви покажа.

Spoiler:

И началото на една история, нова и все още не много успешна.

Ако ще живееш с мен...
Анастасия, ти можеш! Аз вярвам в теб.- Пьотор докосна рамото й нежно и се вгледа в топлите й кафеви очи. Tumblr_lzz5tqHg5m1ql477co1_500_large

Анастасия, ти можеш! Аз вярвам в теб.- Пьотор докосна рамото й нежно и се вгледа в топлите й кафеви очи. Tumblr_lzz5tqHg5m1ql477co1_500_large

Трябва да се опитате да бъдете нормални, когато се опитат да ви пробутат на пет близки и далечни роднини от семейството ви. Сюзан Хай, малката шест годишна принцеса на мама бе успяла да накара леля Мъртъл, госпожица Акация, чичо Лорд, който дори нямаше деца и все още мислеше, че щъркела ги носи, Вогън, собствения си баща и някаква приятелка на мама на име Дейзи да се откажат от нея и да я върнат на социалните с думите да не ги търсят повече. За същество с нейните размери, това си беше цяло постижение, което я караше да се гордее изключително много. Дори децата от холивудските филми не можеха да се похвалят с такава бройка откачени личности, направила сто пъти по- откачени. Беше сигурна, че те никога отново няма да искат да я видят и беше доволна от този факт. Мъртъл си беше дъртачка, заобиколена от десетте си проскубани котки, привърженичка на най- дебелият и пухкав господин Рижльо, а той от своя страна си умираше да драска малките ръчички на Сюзън. Затова един ден просто реши, че може да подстриже господин Рижльо, оставяйки дълга козината му единствено по главата и дължината на гръбначния стълб. Тогава беше отбележила истински напредък във фризьорството и най- накрая бе успяла да създаде една странна прическа като на онези големи, които си падаха по странна музика.
След тази случка леля Мъртъл едва не изрита малкото момиченце от вкъщи, прехвърляйки го в ръцете на госпожица Акация. Акация от своя страна беше едва на 21 години. Опитваше се да се хареса на един наистина голям чичо, който Сюзън наричаше нейн дядо и Акация никак не беше доволна, когато на една от вечерите, Хай разкри тайната причина, поради която Акация си обуваше неприлични червени гащички и караше господин Дядо й честичко да имитира „буба- буба лази” по краката й под масата, докато Сюзън ядеше десерта си и в добавка разказа за телефонния разговор на госпожица Акация, в който тя сподели на своя приятелка, че позволява това само, за да вземе парите му и да си купи цял хеликоптер. Мисля, че се сещате до какво доведе въпросното изявление на принцесата на мама.
Чичо Лорд я гледа едва седмица и половина преди да му се наложи да замине за Америка, където да навести дъщеря си, властите категорично забраниха да извежда и Сюзън, затова я прехвърлиха на баща й- Вогън. Малката Сю много съжаляваше, че се е разделила със стария човек, който все казваше, че водещия на вечерната телевизионна викторина е наистина секси. Бе свикнала да чува подобни фрази само от майка си и то, докато подслушваше някоя от тайните й кореспонденции. Никак не разбираше защо чичо Лорд казва същите неща и то за мъж. Вогън О’Бейкъри знаеше от самото начало, че няма да се справи с отглеждането й. Постоянно я оставяше в компанията на някакви странни жени, които Сюзън наистина съжаляваше. Беше й мъчно, че нямат пари да си купят сносни дрехи, а носеха рокли и полички, които едва прикриваха задните им части. Когато се опита да направи малко дарение по този повод, те отказаха да я гледат, а социалните разбраха какви ги върши баща й и я метнаха на Дейзи.
За жалост Дейзи загуби самообладание още с влизането на Сю, което беше наистина грандиозно, съдържащо тряскането на голямата врата, а това накара голямата амфора с колекционерска стойност да се разклати заплашително и да падне на пода, превръщайки се в малки песачливи парчета.
Тогава служителя, който я придружаваше всеки път просто я дръпна за ръката и няколко дни по- късно вече стояха пред вратата на голяма, кокетна къщичка с добре поддържан двор. Имаше нещо много очарователно в нея. Беше двуетажна в не много модерен стил, но точно такава, каквато Сю си я представяше. Но от нея вместо да излезе принца, държащ юздите на бяла кранта, излезе недоспал на вид мъж с малко по- тъмна коса от нейните светло руси къдрици. Очите му мигаха на пресекулки, докато се опитваше да осъзнае какво става и разговаряше с господин Джоунс, който отговаряше за благополучното настаняване на Сюзън. Едната му ръка държеше дръжката на вратата, оставяйки я полу отворена. Беше направо нехайно според Сю, вече си представяше как пиленцата, за които постоянно говореше Мъртъл, когато държеше вратата дълго отворена, избягват навън... или пък беше едно пиленце.
Малката дама послушно изчака разговора на възрастните да свърши, докато стоеше съвсем близо до вратата, хвърляйки по едно око през малкото разстояние. Понякога обръщаше глава към мъжете. Веднъж дочу господин Джоунс да споменава името на недоспалия не принц. Роуд. Това й беше наистина познато и чак, когато тръгна пред нея, пропускайки я да влезе вътре, Сюзън се сети.
-Мама винаги казваше на Алисия, че имаш страхотен задник.- изтърси момиченцето, прегръщайки здраво плюшената играчка, която носеше със себе си. Сините й очи бяха забити в силните му ръце. За момент се зачуди как може да носи всичките й дрехи и играчки с такава лекота. Изпревари го тичешком, изкачвайки две от стъпалата към втория етаж, на където се беше запътил Роуд, препречвайки пътя му.- Но аз имам само едно да те питам... имаш ли гребен и ще ми купиш ли цветни ластичета?
Изражението по лицето на Роуд можеше да се характеризира единствено като недоумяващо. Той пусна куфарите й на земята и зае позата на буквата „Ф”, която Сю никак не харесваше, пишеше се толкова трудно.
-За какво пък са ти такива неща, закачалко за откачалки?- наклони на една страна главата си Роуд.
- Не съм убедена, че сресваш косата си старателно и редовно.- обясни малката дама, размахвайки назидателно пръст пред него.- Ако ще живееш с мен, трябва да ти направя прилежна принцеска прическа, рошльо!

Началото ме грабна. Определено стилът е изчистен и вече изграден, няма как да се вмъкне и добави нещо. Страшно много ми допадна как се представя гледната точка на едно още невинно същество за пошлостта, която го заобикаля. Ще чакам продължение с удоволствие ^^

Не съм много по графиките, снимките и като цяло тези неща, но и те ми харесват <3

Скоро ще пусна продължението, обещавам ^^ Почти написано е. Радвам се, че ти е било приятно да четеш.

Да, даже доста. Прилича на началото на книга - обещаващо и увлекателно. Наистина ще се радвам да разбера какво се случва след това :]

Тази част не ми е особено силна, но нямаше как да я пропусна ;д
Опарена от обич.

Анастасия, ти можеш! Аз вярвам в теб.- Пьотор докосна рамото й нежно и се вгледа в топлите й кафеви очи. Tumblr_lu1n4yaMfj1qgjhr2o1_500_large

Анастасия, ти можеш! Аз вярвам в теб.- Пьотор докосна рамото й нежно и се вгледа в топлите й кафеви очи. Tumblr_lu1n4yaMfj1qgjhr2o1_500_large

Часовникът с кукувичката отброяваше първите минути след 3 часа в ранната сутрин седмица след пристигането й. Преди съвсем мъничко малката кукувичка бе излязла от убежището си, оповестявайки настъпването на поредния кръгъл час. Още един час, който голяма част от света проспиваше толкова подло.
Сю бе наблюдавала с огромен интерес птичето. В ума й изникна мисълта за това колко нечестно беше хората да затварят птички в толкова неприятни места като часовниците. Представяше си как е шумно в тях с тихите цъкания на всички механизми вътре. Направо й се струваше като пълен ужас, обаче я успокояваше мисълта, че кукувичката не беше жива, но все пак не изключи вероятността преди хиляди години хората наистина да са затваряли птички в часовниците си, а по- късно да са се появили и въпросните имитации, за да не бъдат тормозени горките пернати същества. Не беше сигурна, че това не бе просто плод на въображението й, затова не си позволи да обсъжда подробно темата със себе си. Вместо това почука за пореден път на вратата на стаята на Роуд.
Вече половин час го чакаше да излезе, но той очевидно не я чуваше. От личното му пространство се чуваше музика, силна, но не достатъчно, за да стига до нейната стая в оглушителни и събуждащи тонове, както и доста притеснителни звуци. Сюзън наистина съжали какичката, която дойде на гости на рошльото. В момента чуваше странните звуци, които съвпадаха по тембър с нейния глас, макар и много по- извисяващи се от онова „здрасти”, което й лепна в осем часа вечерта и с което я изпрати да си ляга. Сега звучеше повече като ранено животно и на Сю й стана безкрайно мъчно. Сигурно Роуд не се държеше добре и я караше да яде фастъчено масло с ягоди и обикновени бисквити. Тази комбинация си беше направо убийствена и единствено Сю я харесваше, но последния път Мъртъл по грешка бе сложила нещо адски люто и вече не й харесваше чак толкова много. Другият вариант бе да я подстригва и тя със съжаление да викаше по този странен начин, гледайки падащите кичури коса. Не се допускаше трета мисъл до детското й, все още неомърсено съзнание.
Коремчето й изкъркори недоволно, че в него няма нищо, а бе сигнализирало за това преди минимум половин час. Затова и се опитваше да се добере до Роуд, който да й направи сандвич или евентуално нещо по- сложно от това да се обади и да поръча няколко бургера, които да изяде той. Обикновено Сю измъкваше от тях само месото, превръщайки ги във вегетарианска радост за природо защитник и сиромашка работа за устата на господин Настойника й, който очевидно си падаше по въпросното месо, което обичаше и тя. В ръцете си Сю държеше големият плюшен мечок, който влачеше долните си лапи по пода, докато тя го дърпаше без затруднения. Бе стиснала играчкта през врата с една ръчичка, а с другата почукваше ритмично по дървената плоскост, докато крачето й тактуваше в същия ритъм напълно недоволно. Толкова му се ядосваше! Но въпреки това не беше по- лош от останалите.
Все повече и повече губеше надежда, че Роуд ще благоволи да й обърне внимание и изобщо да я чуе, за да разбере, че си има нейните биологични нужди от плътски удоволствия, в момента свеждащи се до желанието за храна.
-Господин Роуд, моля те, ела да ми направиш сандвич и да ходя да спя, защото и това ми се прави!- призова го за последно Сю с тайната надежда, че все пак може би има решение за проблема й.
Ала единственото, което получи в отговор беше поредния женски стон, успял да надвика силната музика. Това я накара да се намръщи окончателно и с решителна крачка да се опъти сама към кухнята, за да приготви нещо за себе си. Макар че не беше убедена напълно в готварските си умения. Колко трудно можеше да бъде да си изпържиш яйца? Не веднъж бе виждала как мама го прави. Щеше да си спретне нещо много вкусно и после щеше да покаже на Роуд, че можеше да се справи и без него.
Остави големия мечок на масата и му нареди да я гледа много внимателно какво прави, за да може другия път той да й сготви. Придърпа си един от големите бар столове, разположени до плота и измъкна голям тиган от шкафовете под мивката и го сложи върху котлона, поне до колкото й беше възможно да го намести добре, като се имаше предвид, че не стигаше да него, за да погледне как точно го поставя. Извърна се към мечето и въпросително погледна едното му зашито оченце.
-Мечо, ами сега как ще включим котлона?- сложи ръце на кръста си и отново извърна поглед към копчетата, намиращи се на нивото на очите й.
Мога да ви уверя, че обозначенията не й говореха нищо, затова рещи да завърти всички копчета до край, пък барем оцелеше котлона, който ползва. Обеща си след като опържи яйцата веднага да ги изключи всичките. Светлината, която известяваше включването и на фурната не й направи никакво впечатление. Вместо това Сюзън се зае със сипването на олио. Бутна олиото по същия начин, както тигана. Покатери се отново на стола и се смръщи, когато съзря обърнатата бутилка. Съдържанието се бе разляло по цялата печка, но това не й попречи да я вдигне и да изсипе останалото в тигана.
Не бе усетила, нито чула кога Изабела бе влязла в кухнята, но се сепна веднага щом чу, че отваря хладилника. Сю намери нещо нередно във факта, че носеше голяма мъжка тениска, вместо своите дрехи, а дългата й коса стърчеше във всички страни по доста интересен начин. Сякаш беше претърпяла наистина голямо сътресение. Видя я как изважда две бутилки с бира от там и й дойде нещо на ум.
-Изабел, може ли да ми подадеш две яйца?- попита повече от учтиво русата принцеса, пърхайки с мигли.
Жената я погледна леко подозрително, но сякаш не й направи впечатление и извади кутията с яйца. Постави я на ръка разстояние от Сю, подминавайки я с усмивка и без да казва каквото и да е. С бавна и някак нестабилна крачка се запъти обратно към стаята на Роуд, с който толкова блажено се забавляваха, докато не замириса на изгоряло и нечий писък не огласи цялата къща. Тогава усети как силните му ръце я изблъскват грубо на страни.
Затича се към източника на странната миризма и внезапно появилата се топлина. Не си бе спомнял да е пускал парното в цялата къща, нито беше възможно изведнъж да се усети такава разлика. За няколкото метра бе успял да навлече дънки, прикривайки голотата си от чуждите очи. Прекоси разстоянието на мига, а пред очите му се откри огъня, обхванал стената над печката и самата нея. Затърси трескаво с поглед Сюзън, осъзнал скорострелно какво ставаше.
-Сюзън!?- гърления му глас достигна до ушите на малкото ранено същество, чийто плач се чуваше от другата страна на кухнята, от малкото ъгълче на шкафа под мивката, където се бе свила на кълбо, държаща с една ръка полу изгорелия мечок, а в скута й- домашния телефон.
Звукът от пожарната сирена достигна до слуха му. Претича пред пламъците, поемайки Сю в прегръдките си. Прикри изгореното по дланта й със своята, излизайки от помещението. Изабел отваряше входната врата, пропускайки униформени лица вътре. Роуд я изблъска отново, почти запращайки я в стената.
-Ти да не си луда? Не я ли видя какво върши?!- изръмжа сруще лицето й Роуд.
-НЕ аз гледам дете, когато не мога да се грижа за себе си!
Роуд стисна зъби и я подмина със Сюзън на ръце. Затича се бос към колата, бърз като стрела, или може би не точно.
-АЗ ИСКАМ ТОВА ДЕТЕ!- гласът му се разнесе за последно между къщите, нахлувайки навсякъде по улицата.