.

Спомних си, че падам. От висок небостъргач, някъде в онзи предишен свят, кой знае? Ню Йорк може би? Нямаше надпис на екрана, обозначаващ времето или мястото, затова ще предположа, че е Америка. И все пак още не падах. Просто си стоях най-отгоре. Често ми се присънваше тази случка – стоя на края на тази проклета сграда и гледам нагоре. Мисля си, че ще полетя. Всеки път, сякаш колкото по-убеден съм, толкова по-възможно е да се случи наистина. Нещо като дежа-ву – времето, всичко заобикалящо ме, което така и не се измени за последните 10 години. Отново нахлуват същите мисли в главата ми.
„Скочи!” крещи онова малко гласче в главата ми. Точно, както е и наяве с наемателите. До един говорят по този писклив начин. „Искам!”, „Не, аз пък повече!”, само в сънищата си ги чувствах като част от мен. Отново заповядваха, но усещах контрола си над тях. Аз им казвах „Скочи”, а те ми го предаваха.
И аз скачах. В първите няколко части от секундата се носех безпроблемно – плавно и спокойно по въздуха, по средата някъде започва да се усеща напрежението и силата, с която падам. И ето, че третата, последна част, вече се озовавам с трясък на земята. Би трябвало да съм целият натрошен от сблъсъка, а може би и отдавна умрял, но това не е случая. Ставам с високо вирната глава, изтупвам дрехите си, като набързо опипвам главата си за кръв, подсушавам и продължавам нататък.
Тази вечер сънят ме водеше другаде. Още не знаех къде и това страшно много ме радваше. Сигурно щеше да бъде някоя проекция на място, което вече съм виждал с хора, с които най-вероятно съм се срещал. Това ще си помисля, като се събудя, но не и сега. На човекът, разхождащ се с рана на главата и крива глупава усмивка, просто не му пука за нищо. Ако ще този път и към Ада да го води, той знае, че алармата е за 05:00 часа и нищо на света не би му попречило да изпълни поръчението й.
След малко се появява и вярната ми дружка от реалността, Мариус. Няма да ви заблуждавам напразно, това не е човек, но ако можеше да стане, той щеше да бъде превъзходен! Това малко рунтаво чудо на чудесата беше не друго, а невестулка, която често хващаше пътя на някоя невероятно миришеща пържола, била тя жива или мъртва. Затова побързах да я напъхам във внезапно появилата се раница на гърба ми.
- Не, съскането ти няма да те извади от там! – бърборех на невестулката.
Уж от никъде изникват такива странни и очарователни предмети, животни и хора и скоро усетих присъствието на други такива. Интересно изглеждащ мъж (сигурен бях, че не съм го срещал досега, дори и насън) и... жена в клетка!
- Е, как е компанията? - обърнах се към мъжа. Сънища, сънища...

.