Беше странно.
Наистина странно.
Чувстваше се сякаш това тук е реално. Толкова реално, че можеше дори да го пипне. Пръстите му се спуснаха внимателно върху големия розов правоъгълник от ягодов сладолед, който трябваше да служи за някогашното любимо огледало на Нора. Очакваше всеки момент да се докосне до хладното стъкло, но вместо това го обля студенината на сладкото изкушение.
- Що за лудост е това?!
Обърна се доста озадачен, за да установи, че дори не се намира в стаята си. Беше ... хм, някъде на полето и около него беше препълнено с всякакви неща, които беше видял бегло. На няколко крачки растеше шоколадово дърво, чиито клони бяха натежали от сини плодове, някакво животно смесица между бухал и ястреб кръжеше наоколо и пееше като славейче. Хайнрих потърка очи, за да се увери, че няма как да се събуди, но когато тъмнината се махна от клепачите му, пред него се разкри почти същият пейзаж. Само че този път небето не беше зелено, а преливаше в някакъв бонбонено-лилав цвят, а тревата белееше сякаш е валял сняг. В Сънсет Хил никога не валеше сняг. Наоколо можеше само да побелее заради скреж или ядреноактивната пепел, която вятърът носеше от останалите части на страната. Но не това привлече вниманието на кмета. Някъде напред, насред белотата, се открояваше нечий силует. Не можеше да види лицето, затова понечи да се затича натам, но с изумление установи, че вече е достигнал до фигурата. Още по-голяма беше изненадата му, когато въобще не разпозна жената пред себе си. Какво правеше тя тук? Той се огледа и попита любезно:
- Извинете, но знаете ли къде сме? - дори не попита за името ѝ. Супер нелогично. А трябваше ли?
Хайнрих разтърси глава, чудейки се какво точно се случва, че да може да чувства сънищата си толкова реални. При това в тях да има други хора. Непознати хора.