Поредният ден.
Поредните доза едни и същи хора, едни и същи проблеми. Техни проблеми, разбира се. Моите занимания, колкото и непредсказуеми да се окажеха, колкото и оплетени да бъдеха, никога не бяха проблеми. Според разбиранията ми за мен нямаше пречки - просто краткотрайни усложнения, които рано или късно отстранявах по даден начин. Другите, околните, бяха просто оръдия в целия процес. Някои го осъзнаваха, други не - не ме интересуваше, важното бе, че в крайна сметка вършеха предназначението си.
Насочих се към любимото си кафене, за да си създам удоволствието на поредната доза скъпо капучино с канелени пръчици и течна сметана. Съпругът ми го намираше за смешно разреждане на кафето, но пък аз намирах него за смешно разреждане на концентрацията ми на власт, така че бяхме квит. Дългите токчета на обувките ми потракаха мелодично върху каменните плочи пред заведението, миг преди кокетното звънче над вратата да оповести влизането ми. Едва що прекрачих прага, една от сервитьорките се втурна към мен и без да кажа нищо ѝ подадох палтото си. Тя го взе с оттренирана прилежност и побърза да го закачи на една от старовремските френски закачалки, които се виждаха в единия ъгъл на "Cafe de France". Запазих мълчание, обхождайки помещението с поглед и след като фокусирах лицата на двама-трима аристократи и един от по-обикновените граждани, реших да запазя дистанция за известно време, сядайки сама на маса. "Аристократите" изгледаха с изненада решението ми да остана насаме, но запазиха благоразумието да не дойдат при мен с досадните си въпроси. Тънките ми устни се разкривиха в леко подигравателна усмивка, след което елегантно кръстосах крака и зачаках сервитьорката да донесе напитката ми.